Аз искам!
март 27, 2008
Може би съм последният пешеходец в София, в България, на Балканите, в ЕС. И когато сутрин отивам в редакцията, този светофар не ми пречи. Просто остава зад гърба ми. Сутрин се правя, че дори не го забелязвам. Въпросното забранително/разрешително пътно помагало се намира в центъра на София. Върху инфарктното кръстовище на улиците “Оборище” и “Евлоги Георгиев”. Току над Перловската река.Точно срещу една гимназия. Вечер обаче, когато се прибирам, почва да ме бие нервата. Страшно. Кръстопътно. Лимузини хвърчат, деца се провират между ауспуси и торпада, плашливи пешаци се взират в тъмните очета на светофара и аз започвам да лая срещу кервана, който върви така от месеци. Все така.
Уважаеми господа! Славни чиновници! Лидери. Братя, наредете някому да оправи този светофар. Щото ще получа инсулт от ругатни.
Това искам да извикам. Но не го правя. И инсултът се бави. Явно съм издръжлив. Такъв е българинът. Като мен. Псуващ, мърморещ, пустосващ, силно любещ и мразещ. При това все едного. Но издръжлив. Аз никого не мразя. Но знам, че шизофреничната амалгама, в която съм увит, вече наистина не се издържа. Защото, ако този килнат, бичнат, ударен и неефективен светофар на мен пречи, друг може да убие. А ние, Богобоязливи въпреки стоицизма си хора, знаем, че примерно някой и неговите сътрудници се грижат, та хората да не се прибират в домовете си мъртъвци. Ама днес все се говори за скандалите в МВР. Оня ден за Феим Чаушев. Преди месец за Патафил и Филопат… Докато аз се превърна в психопат. Защото искам светофарът да работи. Да минавам заедно със светещото зелено човече. Да спирам с червеното човече. На жълто да се оглеждам. Защото ми писна от невиждащото оглеждане в безумната тъмнина на държавата ми.
Просветеният читател ще разбере, че разваленото електрическо нещо е само повод за изригване. Аз искам кметът да е кмет, а не неформален лидер. Като желае да е неформал, да бе дошъл през осемдесетте години да правим русенски комитети и да гледаме филма “Дишай”. Аз искам, като вляза във Втора градска столична болница, не да ми обясняват пътеките на чиновническото мъчение, а да лекуват пушещата ми от стрес и невралгия глава. И да е чист кенефът! Един на 55 страдащи люде. Да ми дават аспирин или цианкалий, което по-помага. А не лекари, сестри, трътли и прочие санитарки да говорят за министър някой си, за директор някой си и за сестрата на някой си, която всички ухажвали, щото така трябвало. Аз искам просветният министър да не прави палачинки с децата, да не им разказва вицове, да не им свири на фортепиано, а да отгърне безумните текстове в стотиците учебници, родени от шизофреничната и неуправляема вече училищна програма. Аз искам циганката, която обра моя джоб, полицаите да я хванат все едно съм еврокомисарят Меглен Кунев. Аз искам ГДБОП-ците да хващат наркодилърите, а не да се водят на щат и при тях. Аз искам социалната министърка да е социална, а не манекен на бижу. И заедно с Главната агентка, дето закриля децата, да се грижат и да ги закрилят, а не да замитат собствено безхаберие под националната черга. Щото тя одрипавя. Аз искам земеделският министър да е наистина фермер, а не трудно артикулиращ оратор на бленувания с неизвестен, но скъпоплатен край. Аз искам патриархът да е патриарх, а не трудно подвижен сенилен монах. Накрая, аз искам, когато отида примерно в Малави, да знам кой там ме е представлявал. Дали Феим Чаушев или Петър Юриев. Аз искам да спре този шизофренен двоен и двойствен стандарт в битието ни, в мисленето ни, в поведението ни. Живот под прикритие. Живот с псевдоними. С анаграми. С метафори. Псевдонимът на зам. външния министър не е лъжец. Метафората на висш полицай не е измамник. Псевдонимът на клирик не е доносник. Определението на закрилница на децата ни не е готина мацка. Пък и може би наистина трябва да нареди да се оправи оня строшен светофар. Върху кръстовището на “Оборище” и “Евлоги Георгиев”. Ама кой да нареди, при наличието на толкова много мъжкари. Защото видяхте ли колко неща може да породи една непоправена грешка. И то в България, страна на безгрешната шизофренна действителност. Феим ще го скрият, както скриха и Филчев. Иванов ще го погалят, както погалиха Петров. Топлото ще отиде на студено. Но за кратко. А аз все ще чакам пред окаяния кенеф на Втора столична градска болница. Аз, неформалният избирател. Аз, солта на земята. Аз, народът. Макар че на кого му пука за неформален народ?